Една легенда за добротата, саможертвата и надеждата
Когато Бог създал света, решил да дари на всяко нещо свой цвят. Небето взело синьо, тревата зелено, цветята разцъфнали в пъстри багри, а снегът останал бял. Той бил красив и блестял под слънчевите лъчи, но сърцето му било студено и мразовито. Снегът забелязал, че всички живи същества бягат от него, търсейки топлина и светлина. Това го натъжило.
Един ден, снегът помолил цветята да споделят своите цветове с него, за да стане по-приветлив. Но всяко цвете му отказало. Розата не искала да загуби своя червен блясък, лалето не желаело да се раздели с оранжевото си сияние, а синчецът не можел да се лиши от синевата си.
Така снегът се скитал самотен и тъжен, докато не срещнал едно малко бяло цвете – кокичето. То било скромно и чисто. Без да се замисли, кокичето предложило на снега своя бял цвят, за да не е повече толкова сам. От този момент нататък, снегът приел цвета на кокичето, а цветето станало първото, което се осмелява да поникне през зимата, пробивайки снежната покривка.
И до днес кокичето е първото цвете, което ни напомня за идващата пролет и символизира надеждата, че дори след най-студената зима, животът винаги ще възкръсва.
Тази легенда ни напомня за силата на добротата и саможертвата, както и за надеждата, която винаги идва, дори в най-мрачните времена.
